Преразглеждането на изворите помага да видим, че десетилетия наред цар Иван Шишман е един от най-непокорните владетели спрямо събитията около османското завоевание. Това каза пред БТА историкът д-р Делян Русев тази вечер в Регионалния исторически музей в София, под куполите на „Ларгото".

Лекцията му с дискусия на тема „Цар Иван Шишман и османското завоевание: нови извори и тълкувания“ е част от историческа лектория „Академичен месец и ½“.

„Основният въпрос, който днес разглеждам, е кога Иван Шишман става османски васал. Кога приема върховната власт на тогавашния османски владетел Мурад Първи (1326-1389), без да бъдат все още завладени българските земи на Търновското царство“, каза д-р Делян Русев. 

Той отбеляза, че представя нови свои интерпретации и извори, които са свързани с управлението на един от последните български средновековни царе – Иван Шишман. „Той е една добре известна личност в българската история, в научните среди и в общественото пространство. За него обаче знаем твърде малко от гледна точка на конкретни факти, свързани с неговия живот. Знаем също толкова малко и по отношение на начините, по които той се отнася и се справя с най-важния и най-драматичния въпрос на своето време, а именно османското завоевание, което слага край на съществуването на средновековната българска държава“, поясни Русев.

ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗВОРИ КАТО ИНСТРУМЕНТИ НА ИСТОРИЦИТЕ

Според думите на д-р Русев един от основните инструменти, с които историците могат да реконструират този период от историята, е историческата традиция на самите завоеватели от османската държава. „Тази традиция се състои от много текстове на много езици – османо-турски, персийски, дори на арабски език. Всички тези писмени системи съществуват и си взаимодействат в османската държава по това време. Едни от най-ранните извори датират от втората половина на 15-и век“, обясни Делян Русев.

По силата на своите научни занимания се фокусирам върху тези исторически паметници, които са по-слабо познати, каза още той. Някои по-важни отдавна са преведени дори на български, но много малка част от тази традиция е достъпна за българския читател и изследователи, които рядко се занимават с въпросния период, добави Русев.

Историкът отбеляза, че основният извор, който е използвал в научното си изследване, е съчинение от средата на 15-и век, написано на османо-турски език от османския автор Енвери. „Това съчинение отдавна е познато на историците, но в други свои части то е доста дълго римувано произведение, каквито са много исторически съчинения в онази епоха. Те изпълняват както научна, така и литературна функция“, обясни той.

Делян Русев отбеляза, че частите от съчинението на Енвери, които се отнасят до 14-и и 15-и век, са много слабо познати и използвани от историците. „В тази връзка в последните години, работейки с това съчинение, попаднах и анализирах един твърде любопитен пасаж. Той засяга съдбата на българската принцеса Кера Тамара, сестрата на Иван Шишман“, допълни Русев.

Въпросът с приемането на османската власт е тясно свързан със съдбата на Кера Тамара, тъй като редица извори сочат, че тя е била дадена за съпруга на османския владетел, каза още той. „Това е характерна практика за Средновековието – бракът се установява с договор, чрез който се фиксира подчиненото положение на царя. Въпросът тук е кога това става, а Енвери също не дава конкретен отговор“, отбеляза още Русев.

ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕТО НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗВОРИ ДАВАТ НОВ ПРОЧИТ НА ИСТОРИЯТА

Енвери обвързва събитията около сестрата на Иван Шишман с битката при Косово поле, която е белязала много важен етап от османското завоевание през 1389 година, обясни д-р Русев. „Това ме накара да преразгледам и някои други извори, свързани с датировката на това събитие. И тук много важно е да се отбележи, че „новото“ като извор е този текст на Енвери, но по-важното е не да се представят нови неща в смисъла на сензационни открития, а по-скоро методологията и работата с историческите извори“, каза той.

„За професионалния историк историята е наука и тя си има своя инструментариум. За мен това е именно специфичният подход към османската историографска традиция. С този подход се опитвам да докажа, че досегашните теории за това, че Иван Шишман е станал османски васал, приема османското господство още през 70-ти години на 14-и век, сравнително рано в своето управление, нямат основание в изворите“, отбеляза Русев. Според него това вероятно се е случило доста по-късно през 80-те години на 14-и. „Може би и най-вероятно, след османското завладяване на София. Може би се случва около 1383 или 1384 година“, допълни той.

Това откритие донякъде би могло да промени нашата оценка за личностите в онези събития и конкретно за цар Иван Шишман, който в нашата традиция се разглежда обикновено като не слаб, но не и блестящ владетел, коментира д-р Русев. „Основният проблем, свързан с изучаването на този период, са твърде оскъдните исторически свидетелства, които са създадени в съвремието на събитията. Поради това в историографията съществуват много догадки, много хипотези, свързани с отделни аспекти на неговите живот и дейност. В публичното пространство, извън средите на професионалните историци неговата личност се свързва с още повече легенди“, каза още той.